Когато четете този текст националният траур, обявен за 28 май заради 16 жертви на неуправляем автобус край Ямбол, ще е минало. Трябваше да го изчакам от уважение към убитите и пострадалите, сред които са и физически здравите, но катастрофирали психически и житейски техни близки, за да реагирам с една от възможните гледни точки.
Човек може да коментира лошия късмет, отказалите спирачки, безотказната корупция ( която позволява да се купуват шофьорски книжки и да се ръководят транспортни фирми- потенциални и дори напълно реални убийци). И ще бъде прав.
Не искам да съм прав, а да „обърна внимание” на нещо, което се родее с израза, че когато се обърне каруцата, пътища много. Но със задна дата.
Каруцата , която завлича жестоко към подземното царство ( десетки невинни жертви), се е обръщала през последните двайсетина години многократно (както и преди, но „преди” просто беше забранено това да се съобщава). Случи се и в ледените води на река Лим на границата между Сърбия и черна Гора, където на 4 април 2004 намериха смъртта си ( в друг автобус на смъртта) 12 български деца. Пак деца, 7 невинни души, бяха смазани от неуправляема тълпа от връстници на входа на една дискотека в София на 21 декември 2001 г.
Общото между касапницата край Ямбол и другите подобни случаи на масово убийство ( и край Бяла имаше такова с участието на автобус, на 7 декември 2006 г., когато жертвоприношението на олтара на Бога на безумието по пътищата взе живота на 18 души), е в приликите при реакцията на властта.
Във всички тези случаи, както е редно, беше обявен национален траур. Диапазонът между самата драма и драматичното решение цялата нация да скърби никога не е надхвърлял три дни- в случая със стъпканите дечурлига пред дискотека „Индиго” в София траурът беше факт на втория ден.
С едно грозно изключение: когато 9 български граждани изгоряха във влака „София – Кардам” на 28 февруари 2008 г. , на държавния глава му трябваха цели 5 дни да склони да задейства механизмите на човещината в национален мащаб. Лично той ги беше погазил в стила на Тодор Живков, един друг ловец от близкото минало.
Беше предпочел да убива животни, вместо да се занимава с някакъв си национален траур на следващия ден след трагедията във влака. Вълци ли е гърмял, лисици ли, така и не се разбра точно – държавна тайна. Никой от десетките обслужващи височайшия лов местни и софийски слуги, участвали в развлечението на велможата, така и не проговори ( засега).
Един регионален вестник излови ловеца Г.Първанов, който се заинати като магаре. Мълча дни наред. Но след пробива на информацията в други медии ( като в. „Сега”) благоволи да потвърди, че е бил в гората край Симитли ( в ранното мразовито утро на 1 март, но не бил стрелял, т.е. не е бил на лов, не му е било хубаво, просто се е разхождал човекът).
Като стана дума за магарета: няколко магарета са били заклани като примамка за вълци при неговата разходка. Защо? Това си остана въпрос без отговор. Все едно ,че става дума за мезонет, който е получил като подарък от спонсор на президентската му кампания, когото сетне награждава с най- висока държавна награда!
На зажаднелите ни за отговор на тези забранени въпроси уши и очи този път като мехлем подейства светкавична реакция на Г.Първанов след трагедията край Ямбол. Той се изстреля светкавично на мястото на кръвопролитието и влезе в задочна битка за похвали към служители и службите, които си били свършили перфектно работата след месомелачката. Сякаш това е най – важното да бъде отбелязано в така ситуация!
Първанов, Станишев и здравният министър Желев един през друг се изредиха пред безкритичното око и ухо на телевизионните камери да хвалят адекватната реакция, професионализма и отличната организация на всички, които са прибирали труповете, извозвали ранените и т.н.
Задъхан да не го изпревари някой друг с тази идея, главнокомандващият влезе в ролята си на раздавач на държавни отличия с предложение да бъде награден полицай, рискувал живота си да спаси хора. На Г.Първанов , буквално часове след хаоса с масовото убийство (и незнайно колко дни преди произнасянето на резултатите от разследването), вече му беше ясно как да се присламчи към единствения герой в тази история.
Някой ще каже: учи се човекът, не иска да го оприличават на бившия му партиен лидер Жан Виденов, който на 11 август 1995 г. игра хоро в Копривщица, докато 14 войничета изгоряха в камион край София ( не е знаел премиерът, както ни казаха години по-късно и то хора, които са били длъжни да го осведомят).
Прекрасно. Нека се усъвършенства, има да украсява върха на държавата още цели две години, че и повече. Но как пък нито една медия не се сети да припомни скандалното му мълчание, разходката му в гората и инатът му да не обявява национален траур за загиналите във влака за Кардам само преди малко повече от година ( може и да има някакво потвърждаващо правилото изключение в някоя медия, но този акцент просто липсваше в цялата картина около „отразяването” на драмата със загиналите 16 души)?
Тъжната истина е, че за свободата на словото също трябва да бъде обявен национален траур.
И за свободата на словото трябва национален траур
